Добре ушитата “уикенд” риза е еднакво добра за свободното и заетото ви време. Особено, когато го прекарвате със сина си

Константин Вълков

Джеймс Ейджи и Уолкър Евънс са странен дует. Единият – писател. Другият – фотограф. “Стоим си на верандата,” пишат Джеймс и Уолкър. Годината е 1936.

Двамата са журналисти в списание Fortune, които през въпросната 1936 година решават да посветят лятото си на американския Юг. Задълбават в изследване живота на изполичарите, а репортажите им са величествени. Чета ги и се пренасям в някакви трудни за обработване земи, топло е, много топло. Трептене на въздуха няма, мараня обаче има. Несъпоставими понятия, такива, каквито могат да се видят на юг. Харесва ми как описват хората, с които се срещат, например “… те влязоха в Coffee Shoppe, докато привършвахме закуската си и Хармън ни представи спътника си, чието име забравих, ала звучеше някак френски. Беше среден на ръст и смугъл, носеше тъмни панталони, току-що колосана бяла риза и мека жълта шапка. Обувките му бяха старички, тъкмо лъснати с черна боя…”

Когато човек пътува надалеч някак инстинктивно се оглежда в дрехите на другите, ако те са определен тип, несъзнателно търси възможности да наподобява на тях. Ако е на много студено и повечето са с определен тип зимни якета, той ще потърси подобно. Ако е на топло и повечето са с определен тип ленени ризи и бански, ще потърси нещо подобно. Ако е в американския Юг или в американския Запад, ако се сблъсква с един особено специален тип американска карирана риза, нещо средно между каубойска и пролетно-есенна-зимна, която така отива на всяка веранда, няма как да не поиска такава.

Така се случи и с мен.

Бях в едно рачно, на една веранда, люлеещи се столове, такива каквито Джеймс Ейджи и Уолкър Евънс описват. “Дъските на верандата са леко неравни, от дебел дъб,“ пишат Джеймс и Уолкър. “Дължината на дъските не е една и съща. Зачукани с 4-сантиметрови пирони. Лек покрив подаваше езика си над нас, тъмен и квадратурен, поддържан в двата края от хлъзгавите подпори на четири дървета, чиято кора беше обелена. Имаше четири стъпала от верандата, когато си на четвъртото, вече си на земята. Тези стъпала бяха в средата на верандата.”

На тази веранда, на онази веранда, на всяка веранда имаше по един мъж с каубойски ботуши или други ботуши, който тъкмо слизаше от пикапа си или тъкмо искаше да се качи на него, или просто пиеше бърбън, слушайки привечерния шум, който носеше такава типична американска карирана риза.

И аз пожелах такава.

Никога не съм си падал по идентични дрехи “баща-син”, струва ми се някак излишно. Ако двамата са с ризи – страхотно, но поне да не са еднакви. Но този път беше друго. Представих си как синът ми слага каубойските ботуши, които му бях купил от едно малко магазинче в Южна Дакота, после навлича карираната риза. Аз, без каубойски ботуши, по дънки и същата риза – перфектна комбинация, не е ли така?

После попаднах на друго описание на веранда от друг писател – Риг Браг, когото много обичам. И той има една негова си история за верандата – за това как не помни старата си къща, избледняват очертанията, но помни верандата: “Последният път, когато стоях на нея, бях на шест годинки, но все още си спомням пироните, заковани в боровите дъски. Все още чувам скърцането на дъските. Все още виждам малките облачета пушек, когато някой дръпне цигара Pall Mall и те полетят над верандата в нощта. Спомням си, че тя беше широка и дълбока. Казват, че кухнята е сърцето на къщата, но мисля, че верандата е душата.”

Но най-хубавото идва към средата на неговия текст: “Верандите са за разговори, за люлеене на бебета, за почистване на бамя, за чистене на боб и за казване на лъжи. Никой няма нужда от много светлина за всичко това – и ако прекалите с лъжите – колкото по-тъмно, толкова по-добре.”

Време е за новите ни ризи. Време е да ви ги покажа. И да ви разкажа за тях. Накратко, за да не губя времето ви.

Когато се върнах от Америка, основният подарък за сина ми бяха каубойските ботуши. Не бих казал, че ги носи кой знае колко, но пощуря по тях. Показваше ги на всички, имаше и каубойска шапка, разбира се. От целият каубойски аутфит, ако мога така да кажа, липсваше ризата.

Не съм и предполагал – вероятно, защото всеки ден нося ризи, че когато поканя синът ми дойде с мен в SIRCROW, за “ти ушият риза по твой размер”, вълнението ще надскочи стократно всяко друго вълнение. Очакваше този ден, очакваше този час. Веднъж озовал се в ателието, Явор, който е на седем, прегледа платовете, надниква в пробната, чудеше се защо има толкова видове копчета и още толкова видове яки, после избра нещо – не се знае как, но беше точно на място, прегледа платовете, които най-много се доближаваха до каубойското “райе” – меки, топли, уютни гами, вълнуващи австрийски платове и най-нахално заяви, че иска не една риза, а две, защото “то така не може”. Останалото ще видите в снимките на ризите – аз поисках същите и така не той се озова с риза “като на тати”, а аз се озовах с риза “като на Яворчето.”